Тази наистина единствена по рода си книга в българската хуманитаристика, чиято тематика същевременно се вписва в най-модерни световни тенденции, тематизира ‘сетивата на близостта’. Наблюдава ги в разнообразни контексти: от аналната еротика и аморфната перверзност на малкото дете (анализирани през неговото обоняние) през блаженото състояние на подпийналост, позволяващо триумфалното завръщане на всичко онова, което културата е дамгосала (разгледани през призмата на вкусовото сетиво), до противопоставянето между ‘града на болката и състраданието’ и ‘града на комфорта и изолацията’ (в ракурса на тактилното сетиво).
Изходна предпоставка е, че в сравнение със сетивата на дистанцията (зрението и слуха) сетивата на близостта, наричани още ‘нисши сетива’, са свързани в много по-голяма степен с отвращението и удоволствието. Поставяйки на фокус топоса на отвращението, но в един специфичен, преди всичко психоаналитичен, аспект, то се разглежда като бивше желание. А самото желание се мисли като по особен начин сдвоено с удоволствието (което може да се види например в амбивалентността на немската дума Lust, означаваща едновременно желание и удоволствие): така желанието става очакване, предвкусване на бъдещо удоволствие.
Същевременно така формулиран, изследователският интерес предполага и специфична перспектива към тялото. То бива третирано в един феноменологичен контекст като биване-в-света, както би казал Хайдегер, или в термините на Мерло-Понти, като поресто битие. Казано по друг начин, става дума за тялото като проникнато от света и като проникващо в света, като намиращо се в някаква особена ‘плът-на’ (в смисъла на понятието за ‘плът’ на Мерло-Понти) симбиоза със света. Пример за такава симбиоза е пространството на „истинската, афективно-феноменологична близост“ на интимността като пространство на т.нар. „(атмо)сфера“, доминирано именно от ‘сетивата на близостта’ – в него другият бива вдъхван, докосван, дори ‘вкусван’.
Когато става дума за ‘социологическа’ аналитика, тук се има предвид едно твърде неконвенционално разбиране за социология, доколкото рефлексивносоциологическият подход е съчленен, от една страна, с психоаналитичната, а от друга – с феноменологичната изследователска визия. Обогатена по този начин, социологическата стратегия става далеч по-чувствителна, както казва авторката в игра на думи, далеч по-сетивна към човешката сетивност.
Книгата е насочена не само към специалисти в областите на рефлексивната социология, психоанализата, социалната психология, философията и теорията на културата, етиката, естетиката и литературознанието, но е изкусителна за всеки любител на саморефлексията и хуманитарното познание.
Авторката Нина Николова е социолог и университетски преподавател по социология с над тридесетгодишен опит в изследвания в полето на книгата.
