“В зрялата постмодерност доскоро като че ли съществуваше общо съгласие, общ неизказан на глас консенсус по въпроса, кои характеристики на модерното вече не са желателни. Аскетизмът на модерното например или неговият фалоцентризъм…, авторитаризмът му и дори потисничеството, което то упражняваше от време на време, телеологията на модернистката естетика в триумфалния й ход напред от по-новото към най-новото; култът към гения или провидеца; неприятните изисквания, отправяни към аудиторията или публиката – всички те, разбира се, във взаимна връзка и често като аспекти или различни версии едно на друго  са систематично и многократно посочвани от коментаторите… Но сред вихъра на споменатите здравословни движения на отвращение и погнуса, ­ чак до звуците от счупени прозорци и шума от изхвърлени стари мебели,­ ние станахме през последните няколко години свидетели на явления от доста по-различен порядък, явления, които ни предлагат обратен път към всевъзможни стари неща, а също и възстановяването, вместо унищожаването им. Така например едно от най-големите постижения на постмодерносттта… бе дискредитирането на “философията” в традиционния й смисъл на дисциплина и стимулирането на изобилие от нови видове мислене и нови видове концептуално писане. Въпреки това днес вече сме свидетели на едно възвръщане на традиционната философия в световен мащаб… и естествено възниква въпросът дали не приближават стъпките на метафизиката (на тази мисъл ни навеждат спекулациите на Ню ейдж относно физиката), а може би и стъпките на самата теология (негативната теология обещаваше да подкопае нейните основи)? …Нека да кажа – съвсем накратко, – че предлагам формален анализ на употребите на думата “модерност”, експлицитно отхвърлящ всякакво допускане, че има правилна употреба на думата, която трябва да бъде открита, концептуализирана и предложена. Това е път, който ще ни отведе до едно сродно понятие в естетическата сфера – модернизма, където могат да бъдат намерени и ще бъдат намерени аналогични неясноти. Ала модернизмът на свой ред ще ни въведе неочаквано в своята непосредствена история и съдбини, така че настоящото есе ще завърши не с някаква внезапно изникнала постмодерна нотка – както евентуално би се очаквало, – а по-скоро с онова понятие за специфичен исторически период, което аз наричам късен модернизъм.”