Най-сетне за пръв път на български език се появява Пиер Клосовски – един от най-нестандартните представители от първи ранг на френската литература и хуманитаристика на 20 век, участник в“звездната компания“ на Фуко, Дельоз, Бланшо, Лиотар, Дерида…
Клосовски (1905-2001) е роден в известно артистично семейство, близък е с Рилке и Жид, приятел с Батай, участник в Обществото по психоанализа, свързан с Брьотон и „Ацефал“, обучен в теология и схоластика, познавач на Сад и легендарен интерпретатор на Ницше, преводачът на френски на Вергилий и Тертулиан, но и на Ницше, Бенямин, Хайдегер, Витгенщайн… – човек, който води живота на писател и философ, а през последните две десетилетия преди смъртта си – единствено на художник.
Най-забележителното му литературно творчество са две произведения: Законите на гостоприемството и настоящият роман, Бафомет (1965), получил в годината на публикуването си мечтаната от всеки френски автор Награда на критиката.
Романът е посветен на Мишел Фуко. Тук, в иронична смес от литература, мистика и теология, Клосовски тълкува легендата за наказаните рицари тамплиери, но – в отвъдното. Под андрогинната форма на Бафомет – странно същество, исторически присъстващо в отколешни и често злокобни митологии (дали не става дума за друго име на дяволското?), се появява… Света Тереза Авилска! Под формата на мравояд в сюжета се включва… Ницше! Това са само някои от „действащите лица“, доколкото тази дума е уместна за разказ, който се разгръща между „дихания“, напуснали телата си, разговарящи през библейски мотиви, теологични терзания, гностични идеи – при това странно пропити с еротика, до перверзност. Грандиозната ерудиция на автора е впрегната в забавна игра по границите на самото формиране/разпадане на литературното и на езика.
Морис Бланшо, един от най-големите творци на XX век, казва, че романът създава нова, уникална литературна форма, в която се удържат едно друго няколко типа говорене – присъщото на Сад, присъщото на Ницше и присъщото на теологията.
Мишел Фуко, когото Клосовски смята за най-добрия си интерпретатор, смята, че наличното в този роман подобие на „теория на диханията“ (т.е. на духовете на мъртвите) сплита в едно безброй нишки, идващи от цялата западна философия, и успява – чрез мизансцена, чрез езика, чрез цялото функциониране на романа – мощно и оригинално да надмогне същата тази философия.