Отдавна обмисляхме нашия следващ експеримент. И доста време го подготвяхме, печелихме привърженици, съмишленици… Накрая преживяхме заедно нещо, което ни донесе неочаквани вълнения. Както и надежда, че може да се окаже, че сме направили не еднократен любопитен културен жест, а първа стъпко по дълъг път, който да припознаят като свой и други, които ще съблазним или заразим. Ето как:
Поканихме ученици от три софийски училища (засега само три и само от София, като пилотна „фаза“) да размишляват заедно със или срещу написаното в книги на големи умове и интелектуалци, издадени от нас. Теодор Адорно, Хавиер Гома, Джорджо Агамбен, Мишел Фуко са сред имената, чиито твърдения поискахме да подкрепят или да оспорят мислещи млади хора на възраст от 14 до 19 години.
Получихме много отговори-есета. Докато четяхме някои от тях, беше ни трудно да повярваме колко зрели могат да бъдат хора, които сме склонни да наричаме „все още деца“. И как могат да извадят от всекидневната рутина и да развълнуват, понякога само с едно изречение…
Така стигнахме до финала на нашия конкурс за ученическо „есе по откъс от книга“, чийто лозунг стана въпросът „Защо аз мисля точно това?“.
Но нищо нямаше да се случи – не просто нямаше да се случи толкова добре, а и изобщо нямаше да се случи, – ако с нас не бяха буквално великолепните преподаватели по философия от трите училища: Теодора Тодорова от 9-а Френска езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин“, Красимира Иванова от Националната природо-математическа гимназия „Академик Любомир Чакалов“, Василен Василев от 19-о средно училище „Елин Пелин“ (да отбележим подкрепата и посредничеството на бившите преподаватели в тези училища Валентин Калинов и Илиян Шехада). Както и внасящата друг тип енергия и гледна точка преподавателка в специалност „Книгоиздаване“ към Журналистическия факултет на Софийски университет Юлия Йорданова-Панчева.
Трите дами и Василен бяха и членове на журито, което оценяваше есетата. Направихме подробни таблички, в които събирахме точките на всяко есе – за оригинална идея, за добра аргументация на тезите, за интересен, нестандартен изказ… Беше ни много, много трудно да определим победителите, затова накрая решихме да връчим не просто по няколко награди – с изключение на първата и най-голяма, разбира се, която остана единствена, – но и да наградим всеки участник с книга по избор от изданията ни.
Финалът се случи като публично събитие на 14 юни 2023 в гостоприемната Библиотека на Гьоте-Институт София и единствено непълнолетието на повечето участниците ни спря (чисто юридически) да предаваме на живо събитието в социалните мрежи. Щяхме да развълнуваме мнозина! Салонът се изпълни с участници в конкурса и техни приятели, с преподаватели, с техни развълнувани близки. Преплетоха се сериозно и весело, очаквано и неочаквано, сценарий и импровизация – и скрити тук-таме сълзи на вълнение, докато слушахме „първенците“ в конкурса да четат текстовете си или откъси от тях публично.
Какви бяха темите за есетата? Базирани на кратки откъси от книги на издателството. Които пряко се свързват с горещи, болезнени или радостно предизвикателни теми от настоящето ни. Ето някои от тях, без придружаващите ги откъси от книги, разбира се: – Какво означава да си „специален“?; – Ако можеше да се видиш след 70 години, какъв човек ще си бил? Каква съдба ще си имал?; – Как си представяш промененото бъдеще на секса и на създаването на деца, в което вече се намесват технологиите?; – Как си представяш властта? Дали светът като цяло се управлява от едно място или от никъде?; – Какво е призвание? Усещаш ли да имаш свое „призвание“?; – Как избираш своите каузи?; – Съгласен ли си, че онова, което определяш като „страхотно“ и „отвратително“ е нещо като обратно огледало на теб самия?; – На кого и на какво сме съвременни? Какво изобщо означава да бъдем „съвременни“?; – Какво мислиш за тайната – в личните и в публичните огношения?; – Как би се променил твоя личен живот успоредно с напредъка на свободно достъпния за употреба „изкуствен интелект“, който сега ползваме под името Chat GPT?
Сред имената на участниците искаме да посочим, по азбучен ред:
От 9-а ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин“: Виктория Танева, Миа Васева, Никол-Валери Тошева, Ния Живкова, Румяна Варадинова, Ясен Терзиев
От НПМГ „Акад. Л. Чакалов“: Вероника Чоголянска, Виктор Янев, Дениз Мехмедова, Жанета Дудина, Иван Боянов, Константин Димитров, Крум Киров, Любомира Златарева
От 19-о СУ „Елин Пелин“: Александра Савчева, Габриела Софийска
Повечето от тези ученици бяха написали превъзходни есета, някои от които биха стъписали дори бакалаврите, завършващи философия, културология, социология, психология.
Тук по-долу публикуваме есето на носителката на голямата награда в конкурса, Жанета Дудина, ученичка на Красимира Иванова в НПМГ „Акад. Л. Чакалов“.
* * *
Благодарни сме на нашия домакин, Библиотеката на Goethe-Institut Bulgarien, които винаги са гостоприемни към експерименталните ни начинания.
Благодарим и на Национален фонд “Култура“, с чиято финансова подкрепа се реализира това събитие, в рамките на проект по програмата „Едногодишен грант – 2022“.
* * *
К а к б и и с к а л д а б ъ д е ш з а п о м н е н ?
© Жанета Николаева Дудина
(есе с първа награда в конкурса)
„Некролозите, които днес четем {за известните хора} в медиите, имат свой предшественик в онези надгробни речи, които някога римските аристократи произнасяли на тържествените погребения, възхвалявайки примера, който починалият е оставил в земния си път. Смъртта е часът на истината, часът, в който истината {за отделния човек} застива веднъж завинаги. Докато тя не дойде – грижи се за своя образ! Но докато живеем, съдържанието на бъдещата надгробна реч за нас остава открито. Читателю, какво би написал в нея за себе си, ако можеше да го направиш? Какво би искал да кажат за теб? Как би искал да бъдеш запомнен? Без самовлюбеност, но и без самосъжаление. Ето същинския въпрос: Какъв човек ще си бил? … Каква съдба ще си имал?“
(откъс от книгата Философия за света и за всички в света, автор Хавиер Гома)
Тик-так… в един миг стрелките на циферблата ни спират. Времето ни е изтекло. Чува се тихо ридание в далечината, заглушено от топлата прегръдка на ковчега. Чува се пръстта, която малко по малко зарива ковчега. Усеща се мириса на калта, на дима от догарящите свещи. Усеща се мириса на смърт. И след това какво? Има ли естествено продължение или е просто естествен край? Душата ни продължава ли пътуването си или плътта ни просто гние? Какви сме след смъртта?
Смъртта – темата, която всеки избягва до момента, в който тя го застигне. За да говорим за смъртта, тя трябва да се раздроби, да се разчлени, да умре и за наше нещастие – да се възроди. Тя е сложна материя, заплетена и неясна. Всеки един от нас се е питал поне веднъж в живота си „Какво следва след смъртта? Има ли живот след смъртта?“. Истината е, че никой не се върнал от отвъдното, за да разкаже. Нямаме никаква представа какви тайни крие смъртта. Нямаме никаква представа какво се случва с нас след „нея“.
За „нея“ (смъртта) историята говори с умопомрачително величие и капка страхопочитание. „Тя“ е отнела много животи, но с тези си действия е давала и още време на други. Историята пази грижливо спомена за „нейната“ власт, която не познава границите на материалния човешки свят. Славата ѝ на гладиаторка е всеизвестна. Публика, която да забавлява – няма. Противниците ѝ – това сме ние. Бягството е невъзможно – не можем да убием смъртта.
Да надхитриш смъртта. Да надхитриш края. Религията се е погрижила за това. Живееш според правилата на дадено божество и след смъртта получаваш „заслуженото“ си право да продължиш да му служиш във вечността. Получаваш бленуваното безсмъртие. Ако ли не – гориш в Ада, но въпреки това, отново животът ни не приключва окончателно. Изниква обаче въпросът „Какво се случва с онези, които не намират утеха в нито една религия?“. За тях може би е предназначен плътният черен екран. Край без опции за ново начало. Семпъл завършек. А може би така и трябва да е. Смъртта трябва да е трагедия, иначе защо да живеем. Защо да се възползваме от всяка предоставена ни секунда, ако след смъртта всичко бъде нулирано и възобновено? Защо да се опитваме да постигнем по-висша от нас цел? Защо да оставяме нещо след нас? Защо да се стараем да ни запомнят подобаващо?
„Погребението е въпрос на живите, вече не се отнася до мъртвите.“, – ми каза той веднъж.“ – коментира Паскал Мерсие. Живите имат нужда да изпратят тези, които вече не са сред тях. И наистина – погребението не е за мъртвия, гробът не е за мъртвия, надгробната плоча не е за мъртвия, това са потребности на живите. Ден, в който да изплачем мъката си. Място, което да посещаваме сещайки за починалия. Думи, които докато четем да ни напомнят за притежателят им, лежащ под тях. Всъщност е толкова странно. Чувството някой да го няма и да знаеш, че може би никога няма да го видиш отново. Не ставаме всеки ден с мисълта, че един ден ще умрем. Знаем го, но не му обръщаме внимание, освен в моментите, когато се замисляме за дълбините на смъртта. Само тогава, когато можем да си представим идеята за черния екран, само когато осъзнаем, че ще дойде ден, в който небосвода ще е невидим за нас, тишината ще надделее над шума и човешкият допир ще ни стане непознат, можем да изпитаме ужас. Ужасът е кратък, защото мозъкът усвоява идеята не като опасност, а като предстоящо събитие.
Как искаме да бъдем запомнени? Абстрактността на този въпрос е всеобхватна. Можем само до се надяваме, че ще е по най-добрия възможен начин. Но тук не става въпрос за това какво искаме ние. Идвайки, смъртта не пита “Искаш ли още време?”, а си взима полагащата ѝ се душа, без да дава обяснения и без да слуша молби. В този си образ смъртта наистина е представяна правилно като висока фигура, скелетно слаба, с черен плащ и със сърп в ръка. Но нека се върнем към същинския въпрос – “Как ще бъдем запомнени? Какво искаме да пише на надгробната ни плоча?”.
Как ще бъдем запомнени? Всяка секунда е решаваща за отговора на този въпрос. Всеки миг, всяко действие и решение, което взимаме, определят как ще бъдем запомнени. Всъщност не можем да очакваме, че ще бъдем запомнени подобаващо от всеки. Все пак всеки един от нас е „лошият в нечия история“ – клиширано, но до болка вярно. „Докато тя не дойде – грижи се за своя образ!“. Образ, който може лесно да бъде пречупен през обществената призма. Само ние знаем истина си, а за другите наяве остава само това, което показваме. Душата ни не прозира. Не всеки може да се докосне до нея. Думите, идеите, великите мисли – те се доказват с действия. „Не оставяй нито ден, без да оставиш знак. Все някой ще има нужда от него.“ – пише в Записките си Елиас Канети. Оставяйки знак, оставяме частица от себе си. Ние хората умираме, но това, което оставяме след нас е безсмъртно.
Какво искаме да пише на надгробната ни плоча? Истината е, че ние никога не се замисляме за това. Оставяме тази задача на живите след нас. Надгробната плоча е изложението на заровения труп. Тя не е просто мраморна плоча с няколко думи. Това сме ние. Това е начина, по който близките ни са ни чувствали. „Скъп/а син/дъщеря, любящ/а съпруг/а, прекрасен/на баща/майка“. Кратко, точно и ясно, но може би има и още нещо, което искаме да бъде написано, нещо, което приживе не сме поискали да пише. Нещо, което некрологът не може да улови в ролята си на „журналистическа присъда“. Некролог – звучи смущаващо, но не твърде жестоко. Най-красивата част от погребението, от осъзнатостта за настъпилата смърт – да знаеш, че написаното в некролога е всичко, което човек е бил, което ти самия си бил.
Как искам да бъда запомнена? С промяна, с опит, с емоция. С чувство за толерантност, оставено в хората около мен. С остра позиция, с резки, пропити с откровеност изказвания. Със спомен за подкрепа. С любов… Не искат ли всички да бъдат запомнени така? Не иска ли всеки да има с какво да бъде запомнен? Човек умира с мисълта, че е бил някой, че е имал стойност в очите на другите. Би било неприсъщо да кажа, че искам да бъда запомнена като добър човек. Напротив – искам и грешките ми да се помнят, а с тях и опитите ми да се поправя. Няма лоши и добри хора, светът ни отдавна е слял в едно и изменил тези две понятия. Искам да бъда човек, който ще остави нещо по-смислено от безсмислено съществуване, градено на идеята за оцеляване.
Какво бих искала да напиша на надгробната си плоча? Какво бих искала да пише в некролога ми? В отделните, последователни етапи от живота си човек вижда себе си по-различни начини. Може би желанията ни за надгробни слова също се изменят през тези етапи. И въпреки това, в миниатюрните ни лични пантеони от самото ни раждане е заложен фундаментален компонент. Какъв е моят фундаментален компонент? Какво искам да пише в моя некролог и на моята надгробна плоча? Бял стабилен мрамор, тежащ на мястото си и некролог, описващ константата в „предалия дух“ човешки живот:
„За нея нямаше нищо по-страшно от смъртта,
над която нямаше контрол и от която не можеше да се скрие или избяга.
В деня на смъртта си, тя победи този си страх…
В деня на смъртта си, тя знаеше, че вече няма нужда да я е страх.
За нея нямаше смърт след смъртта.“.
Това искам да четат хората, посещавайки гроба ми. Без самовлюбеност, но и без самосъжаление.
Времето е единственото нещо, което не можем да си върнем. Времето ни в този ни съзнателен свят е необратимо. Смъртта не чука и не изпраща предизвестия за посещенията си. Последното ни „танго“ е неочаквано. Чакайки „нея“ времето ни се изплъзва. Да, без „нея“ животът ни няма смисъл, но смисълът на живота не е в „нея“. „Нищото, наречено смърт“ – гласи заглавието на книга на Иван Слаников. Така трябва да бъде третирана смъртта. Тя не трябва да бъде въздигана на пиедестал или приобщавана към понятието „велика“. Смъртта е нищожна. Смъртта е просто края на един естествено продължаващ кръговрат. Процесът е велик, животът е велик. Но не можем да отречем, че истината е една – смъртта застига всеки. И в крайна сметка ние се връщаме там, откъдето сме дошли. Прах от прахта…