Скъпи приятели студенти,
съвместно с Катедрата по Социология и науки за човека към Пловдивски университет обявяваме конкурс!
Ето и условията на конкурса:
1) Предлагаме ви няколко съвсем кратки откъса от наши книги (социални и хуманитарни науки), които можете да прочетет тук по-долу. Изберете един от откъсите и го тълкувайте визуално – чрез каквато техника или технология желаете: рисунка, колаж, друг художествен предмет, серия снимки, видео (снимано със собствения смартфон, нека не е по-дълго от 3 минути максимум) и др. Целта е да покажете въображение, а не някакви специални знания или технически умения.
2) Крайният срок за изпращане на вашите творби (ако са предмети, приемат се и техни качествени снимки, а не самите физически предмети) е 24.00 часа на 15 ноември 2023 г.
3) Моля, изпращайте участията си или на електронен адрес kx@kx-publishing.org (при големи обеми – чрез платформата WeTransfer или друга подобна), или ако предпочитате физически: на адрес София 1000, площад „Славейков“ 11, Издателска къща Критика и Хуманизъм. Можете да ни пишете на посочения e-mail, ако желаете лично да ни предадете това, което сте създали. Ако смятате, че е необходимо, придружете направеното от вас с обяснение каква е идеята ви.
4) Добавете към e-mail-a си или пратката си име, фамилия, ВУЗ, е-mail и телефон за връзка (данните ви няма да бъдат използвани за нищо друго, освен за връзка с вас по награждаването).
5) Изпращането на създадената от вас визуална интерпретация се приема като заявление, че именно вие сте автор на изпратеното, т.е. НЕ използвате чужди идеи и произведения – освен, разбира се, ако изрично не посочите автора, на когото се опирате и защо го използвате.
Как ще протече оценяването и какви ще са наградите за участниците?
1) Жури от преподаватели и представители на издателството ще оценят работата ви по два критерия: оригинално хрумване и интересното му обличане в образи.
2) Оценката ще бъде обявена в срок от десет дни след приключването на конкурса. Предвижда се публично събитие, за което ще получите покани – за вас и за ваши приятели, които желаят да присъстват.
3) Всички участници в конкурса ще получат подарък книга по техен избор от изданията на КХ – Критика и Хуманизъм, разгледайте ги на адрес www.kx-publishing.org. Всички участници ще получат и сертификат за участие.
4) Първите трима в конкурса, ще получат награди както следва:
– Трето място: 2 книги по избор
– Второ място: 3 книги по избор
– Първо място: 3 книги по избор, парична награда от 100 (сто) лв и участие в интервю в медия.
За подробности можете да пишете на: kx@kx-publishing.org
Доверете се на въображението си, УСПЕХ! 🙂
(по-долу следват откъсите от книги)
* * * * * * * * * *
Този конкурс е част от по-голям проект, който се подпомага финансово от Национален фонд „Култура“ в рамките на програмата им „Едногодишен грант“.
* * * * * * * * * *
ОТКЪСИ от книги :
1.
Откъс от книгата: Къде съм? (Уроци за земните от затварянето)
Автор: Бруно ЛАТУР
Можем да кажем, подобно на някой герой на роман, който се свестява след припадане, търка очи и с объркан вид мърмори: „Къде съм?“. Наистина не му е лесно да разпознае къде се намира, особено след като дълго е бил затворен, с маска на лицето и е излязъл по улиците при редките минувачи, от които вижда само мимолетния им поглед.
Това, което най-вече го обезкуражава – не, което го ужасява, – е, че не след дълго се заглежда в луната – от снощи тя е пълна, – сякаш е единственото нещо, което все още може да гледа, без да усеща дискомфорт. Слънцето ли? Невъзможно е да се наслади на топлината му, без веднага да помисли за климатичното затопляне. Или дърветата, които ветровете люлеят? Терзае се от страха да ги види как изсъхват или загиват под триона. Дори от водата, която вали от облаците, получава неприятното усещане, че е отговорен за появата ù: „Нали знаете, че скоро ще липсва навсякъде!“. Да се наслади на съзерцанието на някой пейзаж? Не си и помисляте – отговорни сме за всяко замърсяване в него… Не, той определено не може да усмири своите безпокойства, освен като спре погледа си върху луната: поне за нейния диск и нейните фази изобщо не се чувства отговорен, това е последното зрелище, което му остава. Ако блясъкът на Луната е в състояние толкова много да те развълнува, то е, защото в крайна сметка знаеш, че не носиш никаква вина за нейното движение. Също както си се чувствал невинен доскоро, гледайки полетата, езерата, дърветата, реките и планините, гледките, без да мислиш за последиците и от най-малкия си жест. Преди. Не беше чак толкова отдавна.
Сякаш също съм претърпял истинско преображение. Още си спомням, че преди можех да се движа невинно, носейки тялото си със себе си. Сега чувствам, че със сигурност влача зад гърба си дълъг шлейф от CO2, който ми забранява да летя, като си купя билет за самолет, и смущава отсега нататък всичките ми движения – дотам, че едва смея да подрънквам на моето пиано, боейки се да не разтопя някой далечен ледник. Но след януари 2020 стана още по-зле, защото отгоре на това изхвърлям пред себе си – както непрестанно ми повтарят – облак от аерозоли, чиито фини капчици разпръскват по дробовете мънички вируси, способни да убият околните, които ще се задушат в леглата си, задръствайки болничните заведения. И отпред, и отзад сякаш имам черупка от всеки ден все по-ужасяващи последици, които трябва да се науча да влача със себе си. Дори да се старая да спазвам предписаните дистанции, дишайки с мъка в тази хирургическа маска, не успявам да допълзя много далеч, защото щом се опитам да напълня пазарската си количка, дискомфортът нараства: тази чаша кафе унищожава тропическа почва; тази тениска обрича на мизерия едно дете в Бангладеш; бифтекът алангле, който преди ядях с наслада, изпуска облачета метан, които още повече ускоряват климатичната криза. Изведнъж аз стена, аз се гърча, ужасен от това преображение – няма ли най-сетне да се събудя от този кошмар, да стана отново какъвто бях – свободен, морален, подвижен? Един старомоден човек, защо не! Да, затворен съм, но само за няколко седмици; не завинаги, това би било прекалено ужасно…
И все пак преображението е налице и няма изгледи да се върнем обратно, събуждайки се от този кошмар. Ограничен днес – ограничен утре…
„Но къде съм?“: другаде, в друго време, някой друг, член на друг народ. Как се свиква с това? С налучкване…?
(повече за книгата можете да видите тук)
2.
Откъс от книгата: Фрагментарният характер на живота
Автор: Георг ЗИМЕЛ
Тайната – тоест укриването на реалности, с позитивни и негативни средства – е едно от най-големите духовни постижения на човечеството.
За разлика от детското поведение, при което всяка представа се изговаря веднага и всяко начинание е достъпно за погледите на всички, тайната води до неимоверно разширяване на живота, защото много от съдържанията му изобщо не биха могли да възникнат при пълна публичност.
Тайната предлага, така да се каже, възможността за втори свят, който е успореден с видимия свят и влияе неимоверно силно върху него.
Всяко отношение между двама души или две групи се определя от това дали или колко тайна се съдържа в него…
Тайната е социологическа форма, която е напълно неутрална спрямо етическите значения на своите съдържания. От една страна, тайната може да е носител на най-висши ценности като например деликатния срам на благородната душа, която крие тъкмо най-доброто от себе си, без да търси похвала и награда, защото така би получила отплата, но би загубила самата си ценност. От друга страна обаче, макар да не е свързана със злото, тайната е в непосредствена връзка със самото зло. Защото по понятни причини безнравственото се крие – при все че фактите оспорват класическата сентенция „никой не е толкова лош, че да иска и да изглежда лош“. Защото, макар и рядко, заради инат и цинизъм, лошотията не се прикрива и се използва за подсилване на личността, за перчене с несъществуваща моралност.
Чест повод за гордост и самохвалство сред децата е да кажат едно на друго: „Знам нещо, което ти не знаеш“. Тази ревност спрямо знанието на някакъв скрит за другите факт се вижда от най-дребните до най-сериозните отношения. Например заседанията на английския парламент дълго време са били закрити и чак до управлението на крал Джордж ІІІ появата на съобщения за тях в пресата били преследвани от закона …
Тайната… поражда типичната заблуда, че всичко тайно е съществено и значимо
Привлекателните страни на тайната по странен начин се обединяват с тези на логическата й противоположност – предателството. Тайната съдържа напрежение, което изчезва в момента на разкриването й. В този момент се концентрират и достигат връх всичките й привлекателни страни – точно така, както прахосването на нещо ни позволява да усетим върха на насладата от неговата ценност…
Тайната също е свързана със съзнанието, че можем да я издадем, и оттук – че имаме властта да обърнем нечия съдба, да донесем изненади, радости и разрушения, били те и единствено саморазрушения. Ето защо около тайната витаят възможността и изкушението за предателство
Една от характеристиките на всяко човешко отношение е колко тайна се съдържа във или около него…
(повече за книгата можете да видите тук)
3.
Откъс от книгата: Къде да се приземим? (Как да се ориентираме в политиката)
Автор: Бруно ЛАТУР
„Свръхбогатите, на които Тръмп е само посредник, си прибавиха… още едно непростимо престъпление: натрапчивото отричане на науките за климата. Заради него на нормалните хора им се налага да се оправят сами в мъглата от дезинформация, без да им бъде казано в който и да е момент, че модернизацията е напълно преустановена и че промяната е неизбежна.
След като обикновените хора вече станаха склонни към подозрителност спрямо всичко, те бяха насърчени – с цената на милиони долари, инвестирани в дезинформация – да бъдат подозрителни спрямо един всъщност масов факт: промяната на климата. Но за да имат шанс да се отърват навреме, трябва доста бързо да се доверят на безспорността на този факт, за да принудят политиците да действат, преди да е станало късно. И макар че обществото можеше да открие авариен изход, климатоскептиците (невярващите в климатичните промени) застанаха пред този изход, за да ù откажат достъп. Когато дойде време за съдене, именно това престъпление ще трябва да бъде разследвано.
Не си даваме достатъчно сметка за това, че въпросът за климатичния негационизъм организира цялата политика днес.“
(повече за книгата можете да видите тук)
4.
Откъс от книгата: Произведението на изкуството в епохата на неговата техническа възпроизводимост
Автор: Валтер БЕНЯМИН
Произведението на изкуството винаги е било възпроизводимо. Направеното от един човек винаги е могло да бъде имитирано от хората. Копия са били правени от ученици на майстора, за да се упражняват в изкуството, от майстори – за да разпространяват своите произведения, и накрая – от трети лица, които се стремят към печалба.
За разлика от това обаче, техническото възпроизвеждане на произведението на изкуството е нещо ново, което се развива с прекъсвания в историята… Древните гърци са познавали само два процеса на техническо възпроизвеждане на произведения на изкуството: леене и щамповане. Бронзови отливки, теракота и монети са единствените произведения на изкуството, които те са могли да произвеждат масово. Всички останали са били уникални и не са могли да бъдат възпроизвеждани технически. С дърворезбата графичното изкуство става за пръв път технически възпроизводимо; дълго време преди писмото също да стане възпроизводимо чрез книгопечатането. Добре известни са огромните промени, които книгопечатането – техническата възпроизводимост на писмото – предизвиква в литературата… През Средновековието към гравюрите върху дърво се присъединява гравюрата на медна плоча и офортът, а в началото на XIX в. се появява литографията. С литографията техниката на възпроизвеждане достига фундаментално ново равнище… Дава се на графичните изкуства за пръв път възможността да реализират произведенията си не само в масов мащаб, но и всекидневно да ги предлагат в нови форми на пазара. Благодарение на литографията графичното изкуство се оказва в състояние да съпътства всекидневието…
Но няколко десетилетия след изобретяването си литографията е надмината в това начинание от фотографията. Фотографията за пръв път освобождава ръката от най-важните художествени задължения в процеса на възпроизвеждане на образи, които сега се падат единствено на гледащото във визьора око. Тъй като окото схваща по-бързо, отколкото ръката рисува, процесът на образно възпроизвеждане се ускорява до такава степен, че успява да бъде в крак с речта. Кинооператорът създава изображенията в студиото със същата скорост, с която говори актьорът…
Но дори и при най-съвършената репродукция липсва едно нещо: „тук“ и „сега“ на произведението на изкуството – неговото уникално съществуване на мястото, където се намира… В „тук“ и „сега“ на оригинала се корени понятието за неговата автентичност. Цялата сфера на автентичността убягва на каквато и да била техническа – и разбира се, не само техническа – възпроизводимост…
Можем да резюмираме в понятието за „аура“ това, което се губи при възпроизвеждането, и да кажем: онова, което атрофира в епохата на техническата възпроизводимост на произведението на изкуството, е неговата аура…
Техниката за възпроизвеждане откъсва възпроизведеното от сферата на традицията. Чрез умножаване на репродукциите тя заменя уникалната проява с масови копия. Но пък като позволява на репродукцията да се срещне с възприемащия я човек в моментната му ситуация, тя актуализира възпроизведеното. Тези два процеса водят до мощно разтърсване на предаденото чрез традицията – разтърсване, което е обратната страна на настоящата криза и обновление на човечеството.
(повече за книгата можете да видите тук)
5.
Откъс от книгата Техниката на психоанализата
Автор: Зигмунд ФРОЙД
Едва след като сме изучили болното, можем да се научим да разбираме нормалното. Отдавна се е знаело много за влиянията на психичното върху тялото; едва сега обаче тези влияния могат да се осветят по правилния начин…
Почти всички душевни състояния на човека се проявяват в напрегнатост или отпуснатост на лицевата мускулатура, в позицията на очите, в кръвоснабдяването на кожата, в гласовия апарат, в позицията на крайниците (преди всичко ръцете). Тези придружаващи телесни изменения не носят никаква полза на човека, който ги проявява, тъкмо обратното – те пречат на намеренията му, особено ако желае да запази душевните си процеси в тайна от другите …
При определени душевни състояния, които се наричат „афекти“, съучастието на тялото е толкова очевидно и мощно, че някои изследователи на душата дори са мислели, че същността на афекта се състои единствено в телесните му проявления. Всеизвестно е колко големи са измененията, които настъпват в лицеизраз, кръвообращение, секреция и възбудимост на волевата мускулатура под въздействие например на страх, гняв, душевна болка, сексуален екстаз… Продължителни афективни състояния с болезнен или както се казва – с „депресивен“, характер, каквито са мъката, угрижеността и траурът, възпрепятстват способността на тялото да се храни, причиняват побеляване на косата, изчерпват телесните мазнини и нанасят патологични изменения на стените на кръвоносните съдове. Обратно на това, виждаме как под въздействие на възбуди, свързани с радост, с „щастие“, цялото тяло разцъфтява и човек си възвръща някои от отличителните знаци на младостта…
Всички душевни състояния – дори тези, които сме свикнали да разглеждаме като „мисловни процеси“ – са в огромна степен „афективни“ и нито едно от тях не е лишено от телесни проявления и от способност да изменя телесните процеси. Дори когато спокойно си мислим за „представите“ си за нещо, към гладките и към набраздените ни мускули постоянно постъпват възбуди, обуславяни от съдържанието на представите.
Волята и вниманието също са в състояние дълбоко да повлияват телесните процеси. Един велик английски доктор споделя как успява да предизвика разнообразни усещания и болки във всяка част от тялото си, върху която е насочил вниманието си; много хора изглежда се държат именно по този начин. Когато оценяваме различните болки – иначе причислявани към телесните проявления, – трябва да вземаме предвид ясната им свързаност с душевните условия. Лаиците, които обичат да обобщават подобни душевни влияния с името „въобразяване“, са склонни да не зачитат болки вследствие на нещо въобразено за разлика от болки вследствие наранявания, болести и възпаления. Това обаче е истински несправедливо: каквато и да е причината за болката – дори и да е въобразяването – това не прави самата болка нито по-неистинска, нито по-слаба.
Както болката може да се предизвиква и увеличава чрез насочване на вниманието, така тя може да изчезва чрез отклоняване на вниманието. Този опит може да се използва, когато желаем да успокоим дете; войникът не усеща болката от раните си, докато е в трескавия разгар на битката; твърде е вероятно мъченикът да става безчувствен към болките на своето страдалчество, докато е в плам на религиозните си чувства и посвещава всичките си мисли на очакващата го небесна награда… Много е вероятно намерението да се оздравее и волята да се умре да не са без значение за изхода от болестта в случаи на трудни и съмнителни заболявания.
(повече за книгата можете да видите тук)
6.
Откъс от книгата: Волята за знание (1 том на История на сексуалността)
Автор: Мишел ФУКО
Дълго време сме щели да бъдем подложени, а и днес все още да се подчиняваме, на един викториански режим. Добродетелната императрица щяла да присъства в герба на нашата сексуалност – сдържана, смълчана, лицемерна.
Твърди се, че в началото на XVII век все още съществувала известна откровеност: сексуалните практики не се стремели да откриват някаква тайна; думите били изричани без особени задръжки, а нещата – правени без много прикриване; съществувала една толерантна фамилиарност с непозволеното. Кодовете за просташко, непристойно, неблагоприлично не били много строги… Директни жестове, лишени от срам думи, видими трансгресии, излагани на показ и съединявани без притеснение анатомични части, отворени деца, навъртащи се безпрепятствено и несмутимо около смеещите се възрастни: телата „самодоволно се перчели“.
След тази ярка светлина бързо щял да последва здрач… Сексуалността започнала да бъде грижливо ограничавана. Тя се преместила другаде. Съпружеското семейство я иззема. И я разтваря изцяло в сериозната функция на възпроизводство. За секса не се говори. Законна и създаваща деца, брачната двойка има силата на закон… В социалното пространство, както и в лоното на всеки дом, е едно-единствено мястото на признавана, но полезна и плодоносна сексуалност: стаята на родителите. Останалото просто трябва да се забулва в сянка…
Онова, което не е подчинено на създаването на поколение вече не може да очаква защита. Нито пък има думата. Едновременно е прогонено, отречено и принудено да замлъкне. То не само не съществува, то не трябва да съществува и ще бъде заставено да изчезне дори в най-дребните си прояви – действия или думи. Добре известно е например, че при децата няма секс: ето причина той да бъде забранен за тях; причина да не им се позволява да говорят за него, причина да се затварят очите и запушват ушите им навсякъде, където биха го открили, причина да се налага общо и строго спазвано мълчание. Ето това щяло да бъде присъщо на репресията и отличаващо я от забраните, налагани от обикновения наказателен закон: репресията функционира като осъждане на изчезване, но и като предписание за мълчание, утвърждаване на несъществуване и следователно като констатация, че няма нищо за казване, нито за виждане, нито за научаване…
Ето така, по своята нездрава логика, ще трябва да се е развивало лицемерието на нашите общества. Принудено обаче на някои отстъпки. Ако наистина трябва да се отдели място за нелегитимните сексуалности, то нека те вървят да вдигат врява другаде: там, където могат да бъдат включени… във веригата на печалбата. Публичният дом и заведението за душевно болни ще станат такива места на тяхното толериране: проститутката, клиентът и сутеньорът, психиатърът и неговият хистерично болен някак подмолно прокарвали удоволствието, което не се появява в порядъка на зачитаните неща… Навсякъде другаде модерното пуританство щяло да наложи своя троен декрет за забрана, несъществуване и немота.
Дали сме се освободили от тези два дълги века, през които историята на сексуалността би трябвало да се разглежда преди всичко като хроника на една засилваща се репресия?
(повече за книгата можете да видите тук)